Беше месец май, 2014г. С група приятели направихме опит да се качим до хижа Мазалат през село Тъжа, но времето имаше други планове. През цялото време валеше дъжд, и ни измокри до кости (тогава получих първата хитпотермия в живота си ), с много мъка по тъмно стигнахме до хижа Тъжа. Там решихме че няма да ходим до Мазалат, а ще останем на място за двата дни. Докато си сушахме дрехите и релаксирахме на фона на дъждът отвън, с Вени се заприказвахме за предстоящата им с Димето екскурзия до Швейцария. От разговора разбрах, че имат планове да минат през Доломитите за два три дни и да се забавляват по виа фератите в района. В този момент ми се зароди идеята, да организирам паралелно пътуване, и да се включим в забавлението в Италия. Когато се прибрахме, се чух с няколко човека и предложих идеята. Както винаги се намериха ентусиасти, които без да се замислят, искаха да участват, но в последствие се отказаха. За щастие, винаги има и сериозни хора, готови на приключения, въпреки проблемите, които имат. Приключенският дух се гради трудно и изисква жертви, но ти носи незбравими спомени и истории, които да разказваш един ден на внуците пред камината .
След няколко срещи и телефонни разговора, планът беше съставен, подробностите уточнени, хората готови, екипировката приготвена, духът приповдигнат. Групата се състоеше от пет човека, Катя, Мариана, Любо, Емо и аз. Пътуването щеше да е с кола. Всичко беше готово оставаше да чакаме да дойде времето на тръгване.
Времето се изниза незабелязано покрай други приключения, за да дойде краят на август месец, когато дадохме старт на нашето начинание.
В последният момент се включи и Робърт, който трябваше да се присъедини към групата на Вени, и да продължат заедно към Швейцария. Та станахме две коли за Италия. Срещата ни беше рано сутринта около 3:00ч. разпределихме багажа и тръгнахме с приповдигнат дух на дълъго европейско автомобилно пътешествие. От България до Доломитите са около 1100 км и съответно над 10 часа каране, което мина безпроблемно.
Спряхме в Словения, за да хапнем и обсъдим от къде да минем, от Любляна има две възможности, може да се мине по магистралата за Италия на югозапад, и да се влезе през Gorizia, или да се хване северната магистрала за Австрия и да се влезе през Kranjska gora, където се вижда виличественият първенец на Словения – Триглав (ама за него в друг пост).
Тук Любо се почесва докато гледа картата, което означава, че е озадачен, обикновенно не може да му се случи такова нещо . В крайна сметка решихме да хванем магистралата на югозапад. Магистралата е скучният, но бърз вариант. Интересното почна едва когато минахме границата и завихме рязко на север, посока Cortina d`Ampezo. Тук ни се разкриха гениалното инженерство на пътните строители, следваха тунел след тунел.
На последния тунел спряхме, за да сверим картата и да синхронизираме между колите по нататъшното ни пътуване. Естествено, не ни се размина настоятелното искане за обща снимка на Мариана
След още половин час, стигнахме до Cortina d`Ampezo. тук имахме две възможности до нашата крайна цел, долината Corvara in Badia. Едната, която хванахме ние е от юг (оказа се по-лошият избор) и другата от север, която по GPS е по дълга, но е по права и средната скорост е по висока (препоръчвам я).
Много завои, много тесен път на места се спира за да се изчакват насрещните камиони, средна скорост около 30 км/ч. Отне ни цяла вечност за да изминем 30-40 км. Най- накрая ни се откриха първите умопомрачителни гледки, които компенсираха до някъде лошият избор на път.
В крайна сметка стигнхме нашата крайна точка за деня, а именно къмпинг Colfosco. Къмпинга беше затворил вече, но хората се оказаха много добронамерени и ни вдигнаха бариерата за да влезем, настаниха ни, дадоха ни карти за достъп (до всичко в целият къмпинг, баня, тоалетна, умивалници се стига посредством магнитна карта). Къмпинга е много добре оборудван, бих го ставнил с хотел 2-3 звезди :) има си много кабинки за душ, много тоалетни и много умивалници, топла вода има по всяко време на денонощието. Към къмпинга има кафене и магазинче за сувенири, отделно има навес със маси за хранене. До всяко място за палатки има табло, от което срещу заплащане може да се свърже ток или газ (за караваните).
Групата на Вени точно пристигна и се срещнахме пред вратите на къмпинга. Те имаха резервация в съседната долина Selva di Val Gardena. Беше вече почти сумрак, затова не губихме много време, а се разбрахме за следващият ден, да се срещнем по средата между двете долини, където имаше паркинг и беше отправна точка за начлото на фератата. Разделихме се и нашата група започна да строи домът ни за следващите дни.
Палатката, която бяхме взели, беше голяма за шест души. Взехме нея поради две причини, за да спестим място в колата и за да не плащаме за две палатки в къмпинга. Оказа се, че никой от нас не е разпъвал подобна палатка и брахме много ядове докато оформим нещо със покрив, допълнителна трудност се оказа и тъмнината След половин часово суетене получихме това …. ТАДАААМММ. (снимката е от сутринта)
След като оправихме палатката и багажа, с Любо и Емо предприехме нощна разузнавателна разходка из долината. Попаднахме на стена за катерене, и естествено не можахме да устоим…
Нощно време извън зимния сезон, в долината е пусто и няма кой знае какво за отбелязване. След едночасова обиколка, се прибрахме за да се наспим за следващият ден. На сутринта се очертаваше невероятно хубаво време (прогнозите бяха за дъжд през цялата седмица) и за пръв път ни се откриха красотите на долината
Закусихме и пихме кафе в заведението на къмпинга, от където си взехме карта на местността и получихме напътствия, кое от къде да хванем. Настроението е приповдигнато, личи си от лицата ни.
С всичката информация се сдобихме благодарение на Мариана, която така се заговори с хората, че все едно си бяха стари приятели (Мариана говори италиански), дори когато си тръгвахме и подариха картичка за спомен.След като закусихме, събрахме багажа, приготвихме неоходимата храна и екипировка за деня и тръгнахме за мястото на срещата.
ДОЛОМИТИ - VIA FERRATA PISCIADU (ЧАСТ ВТОРА)
Няма коментари:
Публикуване на коментар