неделя, 6 март 2016 г.

ТРИГЛАВ - СЛОВЕНСКИЯТ ПЪРВЕНЕЦ


Годината беше 2013, месец август. Група приятели се бяхме събрали за поредното ни приключение този път в Словения. Като цяло плана беше две коли да пътуват независимо една от друга и да се срещнем в крайната точка, китното алпийско градче - Крайнска гора. Там имахме запазени хотелски стаи, но поради организационни проблеми хората от двете коли щяха да спят в различни хотели. Поради размерите на градчето това не е никакъв проблем защото пеша хотелите бяха на около 10 мин. един от друг. Трябваше да тръгнем много рано, около 4 часа от София, и след 11 часово шофиране да пристигнем до крайната цел. Не ни се получи :) Още от сутринта започнахме да губим време докато товарим багажите и съберем хората. В общи линии се справихме с около 30-40 мин. закъснение и вече щастливи се отправихме на дългото пътешествие, което ни предстоеше. В това начинание нашата кола се състоеше от 6 човека, Мариана, Катя, Дарка, Светльо, Емо и Аз. В началото пътят спореше и с приповдигнато настроение хапвахме от вкусната баница и горещото кафе, които Мариана беше направила за из път. До границата със Сърбия всикчко изглеждаше наред, обаче се оказа че тия дни е свършил рамадана в Турция и всичките гастербайтери се прибираха към Германия, това ни пообърка малко сметките но не можа да ни развали настроението. И така пътувахме много много дълго време, като спирахме по бензиностанциите за вода и тоалетна.


Отне ни безобразно много време над 12 часа, и върха на сладоледа беше, след Любляна, където се беше образувала огромна опашка,която чакаше да мине през тунела за Авсртия. За зла участ нашият път минаваше от там и се отклоняваше няколко километра пред тунела, та се наложи да спрем и да загубим още няколко часа. Обадихме се на хотела, че ще закъснеем и се разбрахме да ни оставят ключовете по вратите на стаите.
  
  Идеята ни беше на другата сутрин рано да станем и да атакуваме върха, както и направихме, обаче се оказа че другата кола е спукала гума и е имала премеждия по пътя, та те закъсняха още повече от нас и са взели мъдрото решение, да пропуснат първия ден и да се пробват на втория. Та ние се разпределихме по стаите пооправихме екипировката и се натръшкахме по леглата за да наваксаме уморителния ден.
На следващата сутрин, ставането беше много рано и около и около 4:30 бяхме на линия, закусихме на бързо облякохме се за прехода и се насочихме към близкото градче Мошстрана, от където е отправната точка за Аладжев дом, хижата на която оставихме колата и от която започва пътеката нагоре. Още щом излязохме от Мошстрана, ни обзе прекрасната гледка на Триглавския циркус огромни отвесни стени от двете ни страни. Постепенно набирахме височина и неусетно след 20-тина мин. се озовахме на паркинга преди хижата.

От тук нашето приключение можеше да започне, появиха се първите слънчеви лъчи и ние започнахме бавно да пъплим по пътеката нагоре, самата пътека започва с ето този символ на алпинизма, забит в скалата клин

След като направихме няколко снимки се отклонихме в ляво и започнахме рязко да се изкачваме нагоре по каменист път между дърветата. Пътеката е доста стръмна и много рязко набира височина.

Катерехме се около 30-40 мин. и в един момент пътеката буквално свърши. И пред нас се появиха тези железа, наречени Via ferata – Железен път.

Препоръчах на всички да си сложат седалките и осигурителните въжета, макар че според мен не е чак толкова опасно да се разкарваш и без такива неща, но за човек който не се е изправял пред такова предизвикателство е препоръчително да се обезопаси подобаващо, та сигурността преди всичко!



Бяхме избрали най-късият маршрут, съответно той беше и най- стръмният, нямахме много време и трябваше да го направим за един ден, мнооого дълъг ден. По принцип хората го правят за два дни, като на първия ден стигат горе до хижата и след като преспят, на другия ден атакуват върха, нашият план беше по амбициозен и не включваше спане на хижата, а на меките хотелски легла. Което означаваше над 14 часа преход. Трудността на Триглав идва не от това, че трябва да се катерят фератите, а от факта че е постоянно изкачването, слагам трака от маршрута, на който се вижда добре оформената пирамида на изкачване и спускане. Тръгва се от около 1000м. надморска височина и се стига до самият връх 2864м.


Изкачването е продължително но се компенсира от чудните гледки който се откриват наоколо, всичко е толкова невероятно красиво и огромно, че ти се замайва главата от мащабите на планината.

След около 2 часа драпане по железата пейзажът стана по равнинен и се озовахме в подножието на една отвесна стена, тук бяха насядали доста хора, уловката беше, че тук беше единствената течаща вода, която се просмукваше от скалата

  другата причина тези хора да спрат точно тук е, че под стената беше сянка и като излезеш от сянката до върха те очаква напичащото августовско слънце. Донапълнихме си шишетата с планинска вода и без да губим много време продължихме нагоре. Постепенно пейзажа се променяше и от остри скали, наоколо започнаха да се виждат полегати плочи, целите с белези от издиране. На по късен етап се заговорихме с един словенец, и той ни разказа, че тук преди е имало ледник и тези белези са следствие от него. Тук някъде открихме и големи преспи сняг, в който се отъркаляхме естествено.



По натам пътеката пак започна да става стръмна и се появиха железните стъпала, по които вече почти тичахме без притеснения. След известно време в ляво от нас се видя далечната хижа Rjavina, която нямахме намерение да посещаваме, защото е на около час в страни от нашият маршрут.

Не след дълго пред нас се откри широка поляна, на коятo бяха разположени два ветро генератора, които захранваха хижата с ток. По натам се виждаше и самата хижа с насядали хора около нея.

В последстве имаше и налягали
След 30 мин. почивка, хапване и поспиване, нашата група се отправи към последния и най- труден етап от маршрута. От тук пътеката е с наковано в скалата стоманено въже и проблема е в тава, че има много туристи и хората се изчакват за да се разминат нагоре- надолу по въжето.


След около час, час и нещо най-накрая стигнахме заветният връх Триглав – 2864м.
На върха има нещо като заслон, наподобяващ цистерна
От върха се наблюдават такива гледки
Както и такива
Задължителният печат

И подпомагане на Българо- Словенската дружба
 След кратка почивка, и снимки трябваше да се изстрелваме надолу, защото времето безмилостно напредваше а ни чакаше доста път до колата. По обратният път малко преди хижата с Емо забелязахме, по скоро чухме свистене на камъчета които минаваха покрай главите ни, явно бутнати от някой по невнемателен турист над нас. Искам да предупредя, ако някой се отправя на това приключение, да се снабди с каска, без която риска е безмислен.
Обратния път стига до хижата, продължава надолу от там от където сме се качили и стига до мястото където е водата и сянката. От там има два пътя, единият е от където дойдохме, другият е малко по обиколен но по живописен, поне според мен. Както се досещате, ние хванахме новото предизвикателство, по което не бяхме минавали още. Там ни посрещна това
       
                                     
 Козите вървяха пред нас бавно и без страх, като ни държаха на прилично разстояние от себе си, макар в даден момент да бях на не повече от 2-3 метра от тях. До колата оставаше много време и краят му не се виждаше, тук някъде аз започнах малко да се притеснявам за групата ни. До час предстоеше да се стъмни, ние всички имахме челници, но да слизаш по железа набити в скалата в тъмното си е за притеснение. Въпреки моите притеснения, групата се чувстваше перфектно и се придвижвахме с завидна скорост надолу. Тук се приближих максимално до козата и както се вижда, здрачът вече се спускаше над нас.
След около половин час вече беше толкова тъмно, че не се виждаше на повече от 2 метра. Сложихме челниците и продължихме надолу. На моменти имахме колебания накъде да се движим, но пътеката е добре маркирана и след кратко мотане насам натам намирахме маркировката. Слизането беше доста дълго и отегчително, особено след като се стъмни и вече не се виждаше нищо от пейзажа наоколо. Най накрая стигнахме до хижата Аладжиев дом и паркинга с колата

Натоварихме се на колата и се отправихме към хотела. По пътя искахме да си купим бира, но се оказа че след 22:00 било забранено да се продава алкохол!!! Минахме на безалкохолно.
Стигнахме в хотела и пак си легнахме, беше около 23:30 до тук рецепционистката на хотела не ни беше виждала, и на сутринта констатира, че все пак ние съществуваме наистина :) докато си плащахме остатъка от нощувките.

Като заключение ще кажа, че ние избрахме най-тежкият маршрут, който може да се направи за един ден отне ни около 15 часа. Не е невъзможно да се направи, но изисква доста бързо и стегнато темпо и много малко време за почивки. Като изключим липсата на време и тъмната част от прехода, Триглав си заслужава всяко положено усилие за да стигнеш горе. Красива планина, красив връх, много приятни хора (словенците) почти си говориш на български с тях, езиците ни са доста сходни. Препоръчвам на всеки който има възможност, да опита да стигне горе, няма да се разочарова дори за миг.  

  
  
  
  

Няма коментари:

Публикуване на коментар